Театърът е огледалото, в което винаги ще търсим себе си. Малко от другите. Или нещо от вечността, което винаги ни е липсвало. Или най-неотложната, болезнена версия на самите нас. Той винаги ще бъде превъзходна фотография на поривите ни, мечтите, разтопените ветрове в походката ни, докато сънуваме живота си. Театърът е памет в паметта ни, разглобена на малки алюзии и илюзии, сеизмична зона около надеждата, че утре ще сме по-добри, по-мъдри, по-аристократични пред живота и смъртта. Пред най-обикновените неща на този свят. Театърът е копнежът, че сме родени да обичаме, молитва да изживеем себе си по-свободни, по-единствени, по-прелетни. Той е всичко онова, което търсим в себе си. Всичко онова, което не намираме. Но вярваме, че го е имало. Той е многострадалната ни пледоария пред времето, че утре ще бъдем по-възможни, по-епични. Той е огледална конструкция на всички бъдещи и минали усмивки. Скоротечна версия, че ни е имало тук. Че сме дишали поляните, океаните, тепетата. Театърът е огледалото, пред което се разпадаме на малки анатомии, физиологии, антологии, белези. Отдалечаваме се, пътуваме, мълчим, пеем – тенори на скръбта и мечтата. И пак се разпадаме на малки стъкълца. Той е естествената илюзия, чрез която можем да преброим тъгите, обидите, болката, отрицанията и порицанията. Да се преоткрием наново. Да намерим нещо забравено, заровено в самите нас. Нещо, с което ще прелетим през злобата, лъжата, предателствата, егото си. Той е огледалото, през което вярваме, че можем да се събудим птици-сестри на вятъра, птици, кацнали на чигата на личното ни разпятие.

Вече 28 години „Сцена на кръстопът“ е огледалото, в което се губим, в което се преоткриваме, и вечно търсим своята величествена, главна роля, която може би ни предстои.

Да живее Фестивалът…

​

Елин Рахнев